|
  
Обредното
маскиране в българската фолклорна култура идва от паганистично време, в което
воинът е влизал в кожата на животно тотем, човекът е търсел мястото си в
космическия ред, а магията е установявала „равновесие” в природата.
В древните езически времена човекът е вярвал, че светът на живите и на прадедите
са едно цяло. В неговата идеология водеща е била идеята за плодовитостта на
земята, хората и животните. Убеден, че предците им имат необходимата
свръхестествена сила да дават тази плодовитост, той търсел връзка с тях във
всеки важен момент от живота си. Маската била средство „да премине оттатък”, за
да допринесе за собственото си благополучие. Тя стои на границата между двата
свята, приобщава човека към отвъдното и дава възможност да подчини силите, на
които иначе е подвластен в своето ежедневие.
Маскираните изпълнители се наричат сурвашкари, мечкари, къпачи, бразая,
кландза, джамалджии, бабугери, старци, камилари и
др. Основната идея в техните обредни действия е прогонването на „нечистите
сили”, които в този период идват от света на мъртвите и могат да навредят на
човека.Единствено защитени са маскираните. Те са станали „нещо друго” и са
придобили недосегаемост. Получили са сила да пазят и околните от зловредното
влияние на тайнствените, непознати демони. Маските в повечето случаи са страшни
и прогонващи.
|
